Времето сякаш спря и наоколо стана спокойно като близкото Солено море. Бурята от свирепата битка при крепостта Мецада утихна. Остана само тежка, смазваща болка, обливаща свидетелствуващите скални гиганти наоколо. Дори ужасът от случилото се си отиде като майстор, завършил поредното си пъклено творение -тържествено, бавно и безмълвно. На ужаса не му трябваха овации или одобрението на публиката. Той, ужасът, обичаше тишината, поглъщаща и най-малкия звук - грозна и студена. Тишина, в която смъртният мрак се настанява удобно като в меко кресло и тихо наблюдава затихващата агония на живота до последния му дъх. Ужасът се наслади на затихващите искрици живот и хладнокръвно си отиде. Дори светлината на слънцето стана студена и ... някак си нелепо блестяща пред гледката от парчето земя, което беше побрало останалите хиляда израелски души, готови да умрат за вярата си, но да не преклонят глава пред пасмината от десетки хиляди римски убийци. Слънцето безсрамно продължи да свети. Може би от ужас то забрави да се скрие. Срам от светлината и топлината, заради които на тази планета се беше родил живота, и заради които то беше сътворено от Всемогъщия Творец. Хиляда души на Израел заедно с жените и децата си останаха да се бият с еквивалентната сила на цялата римска армия след продължилата две години битка, и не отстъпваха нито духом, нито тялом. Изходът от битката се изясни, когато цезарът се видя унизен от героизма на воините на Израел, и започна да изпраща още, и още, и още.

Всемогъщият Творец стана свидетел на силата на вярата, с която награди избрания си народ. Да, решението за започването на тази битка през 66 г. не беше Негово, но десетки хиляди израелтяни не можеха да понесат повече тежестта на римската тирания. През 66-та г., 5 години преди въстанието на Мецада, се състоя друго такова. След свършека му през 70 г. н. е. императорът на Рим, цезар Титус, побърза да разруши и разграби Свещения Храм в Йерушалайм - мястото, където Израел се допитва до самия Творец, домът на Всевисшия, построен от мелех Шломо, син на мелех Давид. Така се стигна до въстанието на Мецада и десетте хиляди воини на Ели Елеазар. 

Народът беше ограбен. Всичко беше погълнато от Римската империя. Не разполагаха с нищо друго, освен с телата си и вярата в Твореца, създал небето, земята и човека. Късметлии бяха онези от тях, които имаха все още семейства. От десетте хиляди на крепостта, построена от Херод Велики (37 – 4 г. пр. н. е.), наречена Мецада, останаха само хиляда. Десетохилядна армия, водена от Ели Елеазар, непреклонна във вярата си, решена да прогони тираничния римски натрапник.

Творецът стана свидетел на чудовищността на римския цезар. Който и да беше той, от самото рождение на Римската империя цезарът беше самото олицетворение на пъкъла. Името му нямаше никакво значение. Те всички бяха еднакви като родени от една и съща вълчица.

Когато водата и провизиите привършиха, воините на Мецада разбраха какъв щеше да бъде изхода от битката, и макар че щяха да нарушат закона на своята вяра, закона на Единосъщния и Всемогъщ Творец, който забраняваше и самоубийството, те не пожелаха телата им да бъдат пипани от ръцете на онази римска похотлива убийствена пасмина. Един от тези хиляда реши да поеме престъплението върху своите рамене. И така се свърши. Когато римляните успяха да пробият входовете към вътрешността, намериха само тленните тела на свещените воини на Израел. Не успяха родените от вълчици да задоволят сюблимното им кръвнишко желание, с което щяха да отмият поне част от позора си. Воините на Израел станаха най-славните герои на онези времена и дори на времената след това. Само Всевисшият знаеше какво е изпитвал онзи, който е поел греха на своите братя и сестри. Само Той би могъл да му прости и дано да го е направил. Дано душата на онзи израелски воин да е намерила покой сред душите на Израел на най-светлото и прекрасно място!

Така битката на славните герои на Израел от битката при Мецада, както и на останалите битки след това, се потули за историята с една цел - забравата на Израел, представляван от двете си царства Юдея и Самария - земите на един малък, но славен и велик народ. И ето сега, след завръщането на потомците на Израел по древните им земи през двадесети век, историята на техния древен велик народ строши килийните си окови и запрелиства скритите си страници. С това завистта в някои народи се ожесточи, а други скришом изпитаха повече срам, защото за последните двадесет века се бяха натрупали много други ужасни престъпни грехове към Израел, но тях никой не можа да потули поради тяхната нечувана жестокост.

Времето над Мецада беше останало назад, далеч в онова минало. Скалните гиганти, пропити със същата онази болка и до ден днешен, са застанали на вечна почетна стража, готови да разкажат за онези славни времена. Слънцето осветява през деня извисената крепост и до ден днешен, за да не бъде забравена, да бъде видяна и запомнена от целия свят, за да може историята за славните Хиляда Войни на Израел и техния предводител Ели Елеазар да се разказва от всеки, благодарение на израелския историк Йосеф Флавиус (37 – 100 г. н. е.), който в младините си е бил генерал на израелската армия. Днес, утре и за вечни времена.