(или приказка за страната на Древните, където щастието е толкова голямо, че само  математиката може да намери израз, който естествено ще изглежда несравнимо сухарски, за да го измери)

Беше лято в двадесет и деветата година от раждането на Елфа в Средния свят. Седеше една вечер древният елф, потънал в тъжни размисли за предателствата към посланията и труда на Горния Свят от слабостите на хората и си мислеше колко много са се измъчвали Древните, за да създадат една по-висша цивилизация, в която и робът да може да бъде човек. Въпреки всичко, Горният свят успя да придвижи Еволюцията толкова напред и това бе толкова възхитително. Елфът се прекланяше в умиление пред този абсурдно тежък труд и саможертва на Древните, на които все повече им се налагаше да работят беззвучно, заради властването на Злите. Болшинството от съществата в Средния свят всячески се стараеха да избягват човешката трансформация и да живуркат някак си без много зор, като не си даваха никаква сметка за последствията от парадоксалните варианти на системите от правила, които така удобно можеха да бъдат заобиколени. За щастие на Горния Свят, древното ядро, върху което се градяха упорито през вековете новите системи, се оказа доста твърдо.

Беше му домъчняло на елфа за неговите побратими и искаше да ги навести, за да може поне за малко пак да си бъде Древен без това да му причинява болежки. Докато си седеше и размишляваше (понеже Злогаврите само това право не успяха да му отнемат), му прилоша така, както му беше прилошало на Малкия Принц, когато повика онази змия, за да може да се върне пак при своята капризна роза в своя малък приказен свят. За разлика от Малкия Принц, елфът не беше повикал змията, нито беше молил за помощ. Отвори се тунел в "пространствено-времевия континуум" (или поне така е прието да се казва). Елфът толкова беше отмалял, че отвори очи чак, когато вече беше излязъл от периметъра на въздействие на Средния свят. "Каква красота е космосът на яве! Е, все пак боли", си каза елфът. Погледна назад, за да се полюбува на красотата на чудесната планета, но никаква радост не изпита от това. Започна да анализира новото си състояние и разбра, че не бе изгубил емоционалната си същност, нито способността си да мисли. Беше в пълно съзнание. Всичко в него обаче беше напълно изчистено и ясно. В това състояние навлизаше обикновено, когато се осветяваше от сиянията на Горния свят, но сега то се превърна в негова същност. Онемя от гледката, която се разкри пред него. Сетивата му бяха пленени от величието на Вселената. Нямаше филм, който да създаде в зрителя това усещане с изключение може би на "Контакт".  Някаква сила го притегли и предизвика слаб доплеров ефект, от което му стана приятно. След дълго и приятно пътуване (което остана завинаги в неговата памет) стигна до портал, излъчващ мощна проникваща светлина. Нищо от Средния свят не можеше да пресъздаде усещанията в този момент. Светлината бе жива и приемаше цялата информация, събирана грижливо в съзнанието му от... вече забрави от кога. Придоби отново елфско тяло, изтъкано от материята, струяща от портала, след което се изгуби в лъчението.

От другата страна вече го чакаха и той си спомни, че в Средния свят съществата общуваха със звуци и реч, а тук това не бе необходимо, дори беше невъзможно. Древните просто слушаха мислите, а те бяха толкова красиви и чисти. Без да се отклоняват от пътя, те го поведоха към Съвета на Мъдреците. Създателят на Вселената сътворил Горния Свят в неговата най-съвършена форма. Никой не обясни на елфа функциите на този съвет в Горния свят. Щеше да научи някога. Толкова дълго беше съществувал в земните светове, че не можеше вече да си спомни. Елфът пристъпи в пространството, определено за срещата. Границите бяха едва видими и можеха да се разберат повече, отколкото да се видят.

За съжаление, споменът от срещата остана в някакво тайно място в съзнанието му, по-тайно и от най-елфските му тайни. След събирането му съобщиха, че се налага бързото му връщане, което го съкруши. На него никак не му се връщаше. Каза им, че иска да останат заедно поне още малко, да бъде с тях, с неговите обични същества. С благодарна радост откри, че товарът от досегашното му битие в Средния свят бе отнет. О, колко им беше благодарен за това. Помоли ги да не го изоставят, ако не успее да се завърне сам при тях.

Някаква сила го всмука обратно и след миг се беше вече върнал в Средния свят. Много му липсваше приятното пътуване, с което се надяваше да го върнат. Странно бе само състоянието, което той на шега нарече "състояние на съзнание в безсъзнанието". Нито можеше да отвори очи, нито да помръдне и един мускул на тялото си. Дори не  помнеше името си. И така минаха часове. За кратко време изпадна в шок от това, успя да се приведе в успокоение и започна да връща спомените на тялото си. Върна и лентата на събитията назад, чак до първите дни от живота си, но това не успя да върне тежестта им. Древните се бяха погрижили. След като върна всичко на мястото си, успя да отвори очи. Е, сега вече можеше да бъде спокоен. Постепенно започна да чувства отново тялото си и всички негови  компоненти. След като успешно приключи с анализа, реши да потъне в красивото измерение на онзи род сънища, с които мозъкът можеше да се забавлява, докато мускулите на тялото бездействуват. С благодарност и тъга си спомни за краткото му пътешествие и предаде изцяло контрола върху съзнанието на Централната Нервна Система. Колко хубаво бе, че я имаше. Тя беше неговото най-голямо богатство - цел на унищожение на всички Злогаври.